Пилешка супа за българската душа

Автор: Александра Красимирова Сергиева

Въглен или огън

"Всеки има право на живот, на свобода и на лична сигурност"
Чл. 3 от Всеобща декларация за правата на човека

Чувствах се зле. Беше ми тъжно. Бях изтръпнала от болката. Светът беше пуст за мен. Лежах върху цимента на отдушника, сред мръсотията и не усещах студа, който пронизваше цялото ми тяло. Не чувствах и глада, а само силната болка в сърцето, която караше цялото ми тяло да се гърчи в безсилна ярост. Плачех без сълзи. Плачех за живота, който бях загубила. За живота на детето, което беше мой син и което обичах повече от всичко на света. Той беше моето слънце, въздухът, който дишах, смехът, който ме правеше щастлива, беше целият ми живот. Обичах го силно, с майчината любов, която не подозирах, че може да съществува. Мислех, премислях и не можех да проумея как едно толкова красиво, силно и честно чувство не може да спре смъртта. Не знаех дали аз съм виновна, но знаех че никога няма да си простя, че съм го загубила. В този момент исках и аз да умра и затова бях дошла на това място, където често беше идвал синът ми, навярно търсейки нещо. Исках да усетя, да разбера причината, която караше децата ни да намерят спасение в дрогата. Така щях да се подготвя за битката с нея.

Ще започна с обичта. Трябваше да покажа на хората покрай мен, които бяха затънали в собствения си егоизъм и завист, на хората, които живеят само, за да задоволяват собственото си его, изкривено от комплексите за малоценност, какво значи да обичаш истински, от цялото си сърце. Това означава да забравиш за себе си и да живееш за другия, когато това е необходимо. Това, всъщност, е друг начин на живот. И мисля, че точно затова малцина могат да ме разберат. Само тези, които е засегнала човешката драма, могат да поемат задължението да отстояват правото на живот на друг човек. И то, когато този човек няма желание да ползва свободата си в собствен и в обществен интерес, а животът му изтича необратимо и безцелно.

Нямам глас, а крещя! Нямам сили, но имам воля, за да разтърся ума и душите ви, за да усетите мъката на една майка. Как иначе да ви накарам да не сте чужди на болката на една жена? Защото днес това засяга мен, но утре може да дойде при вас. За злото няма граници. И ако днес искам съчувствието ви, което ме крепи в едноличната ми борба с дрогата, то утре съвместните ни усилия ще са гаранцията, законодателната, съдебната и изпълнителната власт да се задвижат и да осъществят както превенцията, така и отговорността на цялото общество и на отделната личност.

Моята история е само още една от многото човешки драми. Зная, че ако преживявахме всичко, щяхме да живеем в мрака на отчаянието и в море от сълзи. Да, но когато това те засегне директно, ти се иска да изкрещиш с всички сили, за да може и Господ да чуе Йовковите думи: "Боже, колко мъка има по тая земя!"

Страх ме беше да изрека истината - синът ми бе наркоман! Колкото и да се опитвах да избягам от действителността, мисля, че това не се случва с мен, а че е една от тези безкрайни сърцераздирателни драми, които дават по телевизията, толкова повече разбирах и осъзнавах безсилието си да се справя сама с положението.

Но защо стигнах до тази точка, от която не виждам изход? През последните години все по-трудно може да се изкара хляба. Хиляди български семейства спряха да работят. Оставаха само хора с две празни ръце и гладни души и очи. А по домовете чакаха децата да се нахранят, да се облекат, да си купят учебници, тетрадки. Но това е достатъчно само за да те има, за да съществуваш. А за да израснеш умствено, духовно, за да можеш да поемеш живота си в ръце, за да е необходим труда ти на държавата, трябва не само хляб, ракия и телевизия. Кой стиска душите ни всеки ден, обърква умовете на младите хора и ги тласка към мъглата на алкохола и дрогата? Кой насажда безволие, страх, агресия на работните места, по улиците, в домовете ни? Защо отрекохме ценности като трудолюбие, скромност, уважение? А кой ще ни защити? Кой ще ни организира в борбата за отстояване на нашите права на хора? Убедих се, че сам човек, отделно от обществото, не може да промени механизма на действие нито на престъпния свят, нито на държавата, в лицето на компетентните й органи - полиция, следствие, прокуратура, съд.

Продължавах да лежа на земята. Снегът ме затрупваше лека полека, както мъката натежаваше малко по малко в душата ми. Все още вярвах в себе си. Използвах лъжи, заплахи, ласки, любов. Нищо! Дрогата беше по-силна от мен. Единствено надеждата не ме напускаше и аз неистово търсех помощ.

Започнах да чета специализирана литература, да посещавам кабинети, клубове, градинки, места, където се събираха зависимите от наркотици с мечтата да открия чудодейната рецепта и да помогна на детето, което обичам, да забрави отровата и да бъдем едно щастливо и здраво семейство.

Научих, че има различни стадии на наркомания: несистемна употреба, злоупотреба и зависимост. Интересувах се от последния стадий, тъй като бях в пряк контакт с него. Според определение, дадено от Световната здравна организация, зависимостта е "синдром, при който употребата на един продукт става потребност, доминираща над значимите преди това потребности и действия". С други думи, човек не може повече да контролира употребата на продукти и поведението си, дори да е изпитал отрицателните ефекти. Всички ние имаме своите малки мании, навици, заприличали на ритуали, но зависимият човек организира целият си живот около една превърната в идол дрога-смърт. Има разлика между физическата зависимост, която отговаря на реакция на организма при лишаване от продукта и психичната, отнасяща се до смущения в поведението. Ако първата изчезва след неколкодневно въздържание, то втората Зависимостта -може да се формира прогресивно продължи години след спиране на консумацията. на повторенията на вземанията. В крайната й форма консуматорът не е в състояние да не търси наркотици.

Бях отчаяна. Най-напред не можех да проумея защо това се беше случило на мен. Малко по малко разбрах, че важното е защо се случва на когото и да било. А сега знам, че трябва да се борим с тази смъртоносна опасност всички заедно като общество, особено когато държавата, чрез своите институции, се е отдръпнала от решаването на проблема с наркоманията. Ще оставим ли тя да ни победи? Природата ни е дала физическата възможност да създаваме живота, а съвестта и гражданската отговорност ни задължават да го опазим. Аз съм готова, а вие?

Я. Д.

Пилешка супа за българската студентска душа
Павел Огнянов Проданов

Мисъл на месеца През м. ноември 2004 г. бяха получени 50 мисли - Благодарим! Мисъл на месеца: "Усмивката е лесен начин да оправиш външността си" Евгени Меков, изпратила тази мисъл ще получи един брой от книгата!

Участвай и ти! Сподели своя мисъл: име: e-mail: Всеки месец ще бъде награждавано най-сполучливото оптимистично твърдение на месеца с екземпляр от "Законът на Мърфи наопаки".